Екстраорални имплантати

Екстраоралните имплантати се използват най-вече за задръжка на протези - ушни, носни, орбитални и т.н. При ушната мида приложението на такива импланти е може би най-широко, особено при тотални дефекти на мидата. Частичните дефекти на мидата успешно се лекуват с методите на реконструктивната хирургия, но тоталните дефекти са истинско предизвикателство за хирурга. Към момента ектопротезата върху екстраорални импланти дава най-приемливи резултати от естетическа и функционална гледна точка. Методът е въведен от Tjellstrom през 1979 година и е публикуван в списание Laringoscope през 1981 година.

При екстраоралните имплантати е важно състоянието на околните тъкани - кожа и лигавица на носа и ушния проход. За тази цел при всеки имплантат се измерва дълбочината на джоба около него и количеството на течността в периимплантатния сулкус. При липса на периимплантит се наблюдава малко или никакво количество течност. Колкото по-тежък е възпалителният процес, толкова по-голямо количество течност се наблюдава в джоба. Освен това значение имат и клиничните белези на възпаление - зачервяване и наличие на влага около импланта.

Зъбен имплант    Кариес    Ендодонтия    Виж България

В ушната област добра възможност за задръжка на имплантите представлява мастоидният израстък - поради голямото количество костна тъкан там могат да се поставят импланти с по-голям размер. В този случай не е удачно имедиатно натоварване на имплантите - при поставяне на протезата преди третия месец се стига до фиброзна инкапсулация на имплантата и липса на остеоинтеграция, съответно невъзможност на импланта да осъществява задръжна функция. Винаги е за предпочитане протезата да се свързва с магнитни приспособления за закрепване към имплантата. Според много изследвания сферичните стави могат да се фрактурират, при която ситуация извършването на поправка е много трудно; освен това при малки неточности имплантите се претоварват и започва процес на остеолиза около тях. Магнитното закрепване позволява дори и по-големи неточности. Освен това протезата се сваля и почиства много по-лесно при магнитна задръжка, а при екстраоралните импланти хигиената е от решаващо значение за успеха в лечението - както и при интраоралните.

Краниофациалните дефекти могат да бъдат вродени или да са в резултат на травма или туморна аблативна хирургия. Понякога е възможно те да се възстановят чрез чисто хирургични методи; понякога обаче резултатите от хирургичното лечение не са добри и се налага изработката на протеза - от силикон или акрилова пластмаса. Механичната задръжка на протезата се осъществява чрез очила, чрез залепване за кожата с лепила на силиконова основа или чрез формиране на кожен тунел, в който се пъха удължение на протезата. Всички тези методи обаче ограничават донякъде активността на пациента. Поради това през 1977 година е представена за първи път концепцията за задръжка на протезата чрез екстраорални имплантати, поставени в темпоралната кост - Tjellstrom, Lindstrom, Nylen, Albrektsson, Branemark, Birgersson - статията им е публикувана в списание Laryngoscope през 1981 година. Тази екстраорална концепция е базирана на успеха на Брьонемарк с интраоралните зъбни импланти при липсващи зъби. Предимствата на тази протеза са се проявили веднага - лесна фиксация (фиксира се само в една позиция), подобрена ретенция и липса на кожно дразнене от адхезиви. Впоследствие започва изработка на различни ектопротези при пациенти които са претърпели лъчелечение и при такива, които не са прекарали такава терапия.

При екстраоралните имплантати за задръжка на ектопротези успеваемостта е доста висока, дори по-добра от тази при интраоралните имплантати. За периода от 1991 до 2008 година в специализираната литература са публикувани 24 статии, проследяващи успеваемостта в три области - мастоидния израстък, орбитата и носа.

www.bg-tourinfo.com    Лицево - челюстна хирургия    Орална хирургия

 Екстраорални имплантати в областта на орбитата

В орбиталната област се поставят четири или пет екстраорални импланта. Почти винаги е възможно на етапа на аблативната хирургия да се поставят и имплантатите. Добре е натоварването на имплантатите да бъде късно - не е удачно имедиатно натоварване поради ниската костна плътност в областта. При темпоралната област се изчаква около 3 месеца, а при орбиталната - около 6 месеца, след което имплантатите се натоварват. Поставят се оздравителни винтове (сулкусформери), цилиндрични настройки или шинираща траверса. Върху тях се изработва ектопротезата. Като постоперативно усложнение най-често се наблюдава падане на имплантите, кожни възпаления и счупване на протезата. Кожните възпаления се наблюдават много по-често при пациенти, които не са претърпели лъчелечение в сравнение с такива, които са претърпели. Това е на пръв поглед парадоксално, но все пак облъчената кожа е по-суха и с по-малко секрети, което я прави по-устойчива на кожни възпаления.

Добре е на всеки 1.5 - 2 години да се изработва нова протеза. Най-добра успеваемост при екстраоралните импланти е описана в областта на мастоидния израстък, следван от орбитланата област. Успеваемостта е добра, в много случаи по-добра от тази при интраоралните импланти, тъй като екстраоралните не се натоварват от дъвкателните сили.